Съвременният изкуствен интелект все по-често заема ниши в юридическата работа. Причината: претоварени съдилища, недостиг на съдии и неефективни механизми за изпълнение на съдебни решения по целия свят. В този контекст, държави като Естония експериментират с „съдии–изкуствен интелект“ за разглеждане на дребни искове (под 7 000 евро), а в Хонконг AI вече участва в управлението на инвестиционни компании.

Очаква се в близко бъдеще липсата на използване на подобни инструменти да се възприема като слабост в правната практика – както разчитането единствено на химикал и лист в ерата на компютрите. Подобна „технологична асиметрия“ ще създава сериозни неравенства – аналогични на тези във военните конфликти.

Експериментални разработки вече изследват възможността алгоритми да следят физиологични и поведенчески индикатори по време на съдебни процеси – език на тялото, мимики, кръвно налягане и пулс – с цел по-висока достоверност от традиционния детектор на лъжата. Тези технологии могат да оптимизират системата, но също така носят риск от дехуманизация на правосъдието.

Най-голямото предизвикателство обаче е не автоматизацията, а правният вакуум, който ще възниква вследствие на експоненциалното развитие на технологиите. Ако изкуственият интелект причини инцидент – кой носи отговорност: собственикът на системата, производителят, програмистът или самият алгоритъм? Как ще се оценяват решения, в които AI избира да защити индивид с „по-висок потенциал“ заради генетични или когнитивни характеристики?

Бъдещите юридически казуси ще включват теми като: генетичен подбор преди зачеване, редактиране на гени, „дизайнерски бебета“, възможност за деца с генетичен принос от трима или повече родители. Тези въпроси надхвърлят възможностите на националното законодателство и поставят нуждата от глобална правна рамка. Ще оцелее ли прецедентното право, когато всеки ден възникват хиляди нови казуси? Или ще се наложи преход към законодателство, базирано на принципи?

Геномните данни вече се събират и използват за машинно обучение – но също така представляват риск от социална, здравна и трудова дискриминация, ако не бъдат въведени навременни правни защити. А какво ще стане, когато изкуственият интелект вземе рационално, но морално проблематично решение?

Ако още днес не се опитаме да дефинираме не само регулации, но и философски граници за употребата на технологиите, рискуваме да станем ненужни, преди дори да сме преоткрили нов смисъл и нови заместители на фундаментални институти като „професия“, „семейство“, „държава“ и „образование“.